Чух се с майка ми да се разберем за Великден. Тя радостно ми каза, че днес е ходила да си уговаря рент-а-кар. Служителят бил някакъв брадат рокаджия от Субдибула, на когото тя се похвалила, че дъщеря й прави музика. Той преслушал няколко парчета онлайн и предложил помощта си за запис на парчетата, защото били хубави - ТРЯБВАЛО да се направят за слушателите и да останат в историята.

А на мен, докато го слушам това, ми се пълнят със сълзи очите... Защото някакъв напълно непознат човек, който си ИМА собствена група, е готов да отдели от времето си за МОИТЕ парчета. Онези хора, които смятах за приятели и музикални „съратници“ ми разбиха сърцето, психиката, самоуважението, вярата в себе си и вдъхновението. Онези, за които до безкрай правех компромиси, не направиха ЕДИН компромис за мен. И аз усещам, как вече не мога да се доверя за музиката си на НИКОГО. Дори приятелите ме предадоха – как да се доверя на непознат?! Нещо вътре в мен крещи панически „Неее! Пази си песните, пази си душата, не се подлъгвай пак да ги поверяваш в ръцете на разни предатели! Действай си сама, така ще те боли по-малко!“.

Тогава осъзнах каква дълбока душевна травма сте ми нанесли:) Травма, заради която не пипвам китара вече от повече от година – при положение, че преди хващах китарата всеки път, когато ми беше кофти, за да си оправя настроението. Травма, заради която все още съм ПСИХИЧЕСКИ НЕСПОСОБНА да имам доверие на някого, да очаквам нещо хубаво от хората...

Ти помниш ли, Аче, как възникна Ксетофон?:) Аз помня. Ти харесваше песните ми. Предложи ми да ги свирим заедно. Без малко да се попикая от щастие – „приятелче ми харесва песните и ще свири с мен!“ и опашката ми маха:) Идвах у вас с радост и удоволствие при всеки удобен случай да посвирим, по всяко удобно за теб време, дори когато бях адски зле физически (помниш поне „сливицата“, надявам се?). Кефех се жестоко на това, което правихме заедно. Споделих си пеещата душица с теб. Беше ми по-близък от всякога.

Един ден ти каза, че „Любчо от Ас ще дойде днес да подрънка с нас“. Казах „Супер“. Не го познавах тоя тип, но не виждах нищо лошо в това да посвирим повече хора. Очаквах да бъде весело и приятно и евентуално да се родят нови хубави идеи за инструменталите. Любчо дойде и нищо особено не направи. Но след приключване на свирнята веднага каза „И как ще кръстим групата?“. Това ме хвана някак неподготвена... Изобщо не го познавах този човек, но тогава още вярвах на хората, че са по-скоро добри, отколкото лоши. И си казах „Защо пък не? Сигурно ще стане жестоко!“. Обсъждахме дълго името под обелиска в Борисова, помниш ли?:) Решихме заедно, че е важно да има „ксе“ в името, защото имаше доста хора, които вече слушаха с кеф моите недъгави записи. И се спряхме на „Ксетофон“...

Първите няколко месеца, докато работихме върху нещата, които бяхме свирили само двамата с теб, бяха вълшебни! Там Любо само помагаше активно, вместо да пречи и да се налага. Но този период приключи доста бързо... Разработката на вече готовите ми парчета започна да отнема все по-малко време от репетициите. Вместо да мислим заедно върху песните ми, седяхме с часове да си джемим китарено-басовите идеи, които са ви хрумнали с Любо. Казах си „няма проблем, приятели любими!“ и започнах да помагам – вкарвах и аз свои китарени идейки върху нещата, измислях нови текстове и адаптирах стари... Защото кой ще ти слуша Ксетофон без вокала и текстовете?! Подозирам, че никой.

После Любо взе да вие на умряло за барабанист. Нищо, че вече си имахме твърда фен-база от хора, които наистина ни се възхищаваха и ни уважаваха за песните НИ. Казах няколкостотин пъти през годините, че МОЖЕМ да направим страхотна и ритъм-подплатена музика и само тримата. Но Любо си имаше свои идеи за това как да стават нещата – трябваше му поне още един човек на негова страна, за да командва изцяло парада и да ме превърне от идеен инициатор на музиката в „певачка“, която да изпълнява инструкции и да популяризира неговото пресвято свирене с някакви плебейски говна - силните си текстове, пеенето си, присъствието си на сцената.

Похабихме година и нещо да търсим и да „пробваме“ барабанисти, вместо да си работим по начина, по който стартирахме толкова добре. Подозирам, че представата на слушателите за нас се разми тотално през това време – свирехме ту с кахон (Бъни), ту без ударни, ту с цял сет барабани, при това без постоянен барабанист (веднъж Горялов, веднъж Светльо...). Не спазвахме никаква насока в това, което искаме да се чуе и запомни.

По това време си довърших един стар текст, от който изникнаха „лъжички на прах“. Вече усещах как изчезвам в хаотичния поток от чужди амбиции и желания. Изпях си го. Но Любчо настоя Горялов да го свири бръм-н-бас. Бях МНОГО против. На никого не му пукаше – ти, Аче, се въртеше като ветропоказател, каквото и да ти кажехме аз или Любо. Само дето на мен не ми е в природата да се възползвам от подобна податливост. Опитах се да разубедя човешки само барабаниста, без да включвам насилствено в лагера си неориентираната „гласоподавателна маса“ с лафове „Ето, ние с Ачо така смятаме!“. Никола беше навит да смени ритъма, но Любчо умишлено ни противопостави, изкарвайки ме капризна истеричка, несъгласна с мнението на другите. Примирих се без да агресирам и да вгорчавам живота на хората със спорове – казах, че и без това в парчето се пее, че и аз вече не знам какво съм, така че неуместният аранжимент му се връзва на депресията и идеята. И продължих безропотно да пея на фон, който категорично не харесвах.

Но Горялов си би шута след „Импосибъла“. Той в крайна сметка свиреше за прехраната си, не за идеята. Сам си беше казал, че за пръв път свири в авторски проект. И след него не се намери друг барабанист. Аз се постарах да начеша крастата за ударни, като посвирих върху пак ваши инструментални идеи на „пералнята“ - „Отработени движения“. Текстът пак говори сам за себе си - „защо да имам отношение при положение, че моето мнение няма ник`во значение?“. Нито ти, нито Любо обърнахте някакво внимание на смисъла на този текст в реалния живот. Все едно пиша и пея за каквото ми падне, все едно редя ритмично думички, без да ги усещам, колкото да има някъв глас върху инструментала... Равнодушието ви беше обидно, но си замълчах, за да не се почувствате зле случайно. Пък аз ако се чувствам зле – какво значение има, аз ще си се оправя, нали?:)

Като видя, че с барабаните нещо не го огрява, Любчо реши да потърси друг член, който да подкрепи тарторските му позиции. Покани Памука, много сладко човече. Той не само нямаше времето и желанието да репетира с нас непрекъснато, но и подхождаше към песните от основата им – за вписване в инструментала слушаше по-скоро мен и баса, отколкото китарата на Любо. И не се влияеше сляпо от уж небрежните подмятания „Еее, що не го направиш пък ето така, за да ми се върже по-яко с китарата?“. Памука също си тръгна.

Останахме пак тримата, но с вече НАТРАПЕНО чувство, че сме недостатъчни и непълноценни в този състав. А Ксе-то-фонът беше станал вече Фон-то-ксе – аз толкова УСИЛЕНО не се налагах, че Любчо сам си обяви „коалиция“ с теб, Аченце, в която аз бях добре приета, само ако се съглася с неговото мнение:) А на теб само това ти трябва – седмица-две някой да ти втълпява, че сте напълно съгласни за нещо, и вече го вярваш...

Възкачилото се по този начин командирче на групата взе да налага нови правила, в зависимост от това какво му се иска. Като няма барабанист на живо – следващите месеци само записи ще правим, пък Марков ще дойде да запише барабаните по-късно. Никакви живи участия – моля ви се! - „защото моята Любска личност се изтощава от тях“... Човек ще си каже, че Любчо е бил много зает и претоварен емоционално и физически по това време. Но не! Не работеше, нямаше постоянна връзка, живееше на широко местенце близо до репетиционната при баба си през топлите месеци, а като застудееше отиваше при техните, щото при баба било „студено“:/ Вместо да й нацепи дървата зимата на горката стара женица, бягаше в Люлин...

Безработният Любчо реши, че може да направи големи кинти от този тъй харесван от публиката проект. За негов късмет авторката на песните се оказа двуезична и дори триезична поетеса-преводачка, което му откриваше необятни хоризонти за навлизане в руския музикален пазар и дори в англоезичния-световен. Затова, когато започнахме да записваме, той наложи строго вето на пускането на парчетата в нета, дори и на записите от репетиции... Че как ще се пускат някакви неща за феновете, без той да прави пари от тях! Пълен абсурд – той все пак тепърва ще превзема световния пазар, че даже ще удари цяла Русия с убийствени текстове на родния й език! Никакви компромиси – малкото ни фенове тук не е нужно нищо да получават нещо за безплатно слушане, нали?!

Въпреки че спрях да пускам каквото и да е, от миксовете за „одобрение и идеи“ ми се пращаха само 30-60-секундни откъси :D Не бях ДОПУСНАТА да чуя или да притежавам цялото нещо, не можех да поискам дори моите си изпяти и изсвирени канали от записите:)

Не се и бутах – вече ми беше кристално ясно, че в това трио „нямам право“ да вкарвам идеи. Вече бях безгласна буква, която просто си инвестира душевните и музикалните ресурси с текстове, пеене и свирене и просто РАБОТИ безвъзмездно и безсмислено като беден китаец – седи с часове да превежда текстове на различни езици, свири и пее десетки пъти едни и същи неща по метроном, само за да приглася по време на запис на хората, които не са си запомнили партитурите... От всичките хонорари, които сме взимали като група, не съм взела нищо, освен едно кубенце за 160 кинта - прибрах си го след разпада на бандата. На всеки един лайв отказвах да взимам пари - в полза на другите от бандата - и си давах стриктно лептата за репетиционната през цялото време.

Изгубих няколко месеца да пригласям и да давам хъс и тон за тъпите записи. Своите си китари ги записах от първи-втори път, за вокала направих пак бързо прилични записи (на два гласа), но си казах, че ще запиша много по-яки вокали след някой лайв – от първо изпяване. Вложеното послание и настроение е по-важно от метронома!

А лайвовете се оказаха проблем. Тарторчето не искаше да свири НИКЪДЕ, освен в Арт-хостела. И ако ще двамата други членове на бандата да реват поне за „Кода“ или за „3 уши“ - шефчето не искаше и да чуе. Не искаше да чуе и доводи, че ние сме група и е добре индивидът да се съобрази с мнението на другите. Той си е решил нещо и точка:)

Междувременно ни поканиха да посвирим в ефир на Аларма Пънк Джаз 3-4 парчета в „Генералът раздава шоколад“. Нямах представа какво е това заведение (освен че е малко), но едно стана ясно – ще трябва да си донесем цялата апаратура с нас. Аз лично бях против това участие. Смятах за излишно да мъкнем целия керван за 3-4 парчета, да не говорим, че ставаше дума за много групи, свирещи една след друга в пряк ефир – очаквах саундчекът да е плачевно никакъв и В НАЙ-ДОБРИЯ СЛУЧАЙ да останат някакви записи в радиото, които да се обработят ПО-КЪСНО, за да станат слушаеми. Но останалата част от групата беше „за“. А и срещнах Чичев, който ми каза с толкова мила усмивка „Нали ще свирите тогава? Айдеее, така искам да ви чуя!“... С „колегите“ можех да разисквам въпроса още дълго, но с искрено слушателско желание не мога да споря. Теглих една майна на моето нежелание и се навих.

Заведението се оказа не просто „малко“ - в него имаше място за три маси накръст, като единствената с нормални размери (баш срещу „сцената“) беше заета от пултовете и апаратурата на радиото :D

Казаха ни да дойдем в определен час ранния следобед за саундчек. Когато дойдох навреме, поразена от размерите на заведението и болезнения си мензис, разбрах, че процесът е едва в началото на саундчек-листата и ще трябва да изчакаме още 3-4 групи да  се чекнат. Междувременно моите си хора закъсняха брутално, поради което поне час си висях отвън, превивах се от болки, лапах аналгин и им звънях да ги питам усмихнатко докъде са стигнали.

Дочаках. Дочаках моята си група и апаратурата й, а по-късно и реда ни да се „саундчекнем“. „Сцената“ (някакво подиумче) беше 1.50 х 2 метра. Жив тетрис беше да наредим на нея кубетата, барабана (щото щяхме да свирим и „Отработени движения“) и собствените си свирещи на тези неща телеса. Стойката на микрофона ми стоеше извън „сцената“ - просто нямаше място за краченцата й.

А промотираното и неподплатено с факти за размера на мястото събитие събра ужасно много публика. Докато чаках отвън, се бъзиках с мои приятелчета, че аудиторията може единствено да стои на улицата и да си слуша пряката радио-транслация от телефоните:D

Но – разбира се – колкото хора успяха да се натъпчат вътре, влязоха. Хората отвън, нуждаещи се от изпикаване в резултат от погълнатите бири, се просмукваха между „сцената“ (баш до входната врата) и компресиращата се все повече консерва копърка, представляваща живата заинтригувана публика. Всичко това – в пряк ефир по радиото!

На три пъти някой ми ритна стойката на микрофона - гонех микрофончето с уста като някаква изгладняла косатка, опитвайки се да не нарушавам при това свиренето си. Докато бях само с китарата, това работеше горе-долу – имаше секунди, в които да ми е свободна някоя ръка и да си придърпам микрофона. Между парчетата предупредих - „Следващият, който ми бутне микрофона, ще изяде шамар!“. Изобщо не ми пукаше, че сме в пряк ефир. Или сме истински, или ни няма! Това е моето мнение. Но ПАК ми излашкаха микрофона НЯКОЛКО ПЪТИ, и то докато пеех и редувах седнала китарено свирене с перкусия. Нямаше как да си освободя ръцете в този момент, ами и нали беше пряк ефир! Допях си зорлем парчето и плеснах леко шамарче на един младеж, когото бях запомнила като сритващ микрофона ми. После ми казаха, че не бил той виновен. Намерих го и му се извиних, когато приключихме с изнасянето на нашите неща от сцената.

Междувременно Цецо взе да призовава по микрофонЯ „Ксетофон“ за интервю в пряк ефир. Трескаво затърсих останалите от бандата – бях твърде бясна, за да кажа нещо хубаво, а и си бях говорила с другите още преди свирнята, че те ще приказват приказките. Аченцето мамино, пак доста пияно, беше изчезнало някъде. Любчо категорично отказваше да говори. А прекият ефир си течеше, Цецо продължаваше да запълва времето с отлагащи лафове „ей сега ще дойдат“... и аз ща-не-ща се замъкнах до него. Докато се набутам дотам, някакъв „услужлив“ клиент на заведението си взе стола, сложен пред отсрещния микрофон. Никой копче не му каза, може би за да не се чуе кавга в прекия ефир:) Затова първите ми клекнали думи бяха „А, виж ти, и стол няма!“. Цецо запита с издържан тон на радиоводещ какво имам да кажа и изсипах истината... За да стане по-забавно и да няма други виновни освен мен, приревах и за мензиса  си. Дори обадих някакъв преигран апел - „Аз съм в МЕНЗИИИИС! А вие в мензис ли стеее? ЧЕСТИТОООО!“:D

Оказа се или по-точно КАЗАХА МИ, че съм се държала супер грубо и неадекватно. Имало „дрес-код“ за общуване с медиите, който изключвал коментиране на реалната обстановка и лафове за месечния цикъл на фронт-уомъна. Може пред очите ти на 4 метра квадрат да се вихри ПЪЛЕН ХАОС, може най-заинтересованите фенове да са наоколо и да виждат всичко това – но ти ТРЯБВА да кажеш по радиото, че всичко е прекрасно и да изръсиш стандартните лафове: „Ние в момента записваме, очакваме интерес от ваша страна, обичаме виии! И слушайте „Аларма“...“:/

Този грандиозен крах беше предпоследната ни изява на живо като „Ксетофон“. Любчо продължи да отказва да свири на живо... А така ми се правеше един хубав концерт с пълен сетлист! Да видя очите на хората, които се кефят на направеното от нас! Или пък да видя как на ЕДИН незаинтересован човек от равнодушната публика съм му променила мнението;) Харесват ми тези неща:)

Вече ми беше ПИСНАЛО да се пъна да пробия лайв-ембаргото на Любчо – дори ако ти, Аченце, искаше да свириш на живо, и двамата слушахме Негово превъзходителство и не изпълзявахме изобщо от репетиционната.

Изпълзяхме за малко, за да се озовем в Арт-хостела:) На теб може би ти е било добре, но на мен ми минаваха през грифа по десетина души в минута... Щеше ми се да съм в публиката и да викам „Аре сври бе! Свири!“:D Нямам АБСОЛЮТНО нищо против да свиря и пея сред тълпата – стига тълпата да НЕ ПРЕЧИ! Наистина мразя някой да ми бутва китарата или микрофона, докато отива да пикае... :/ Благодаря за вниманието, както се вика...

И дойде тъй „любимият“ ми ключов момент:) На Любчо му се скапва китарата. Бих му отстъпила, намерила и донесла НА ГРЪБ И ПЕША и може би КУПИЛА пет китари, ако изобщо ме беше попитал! Вместо това той (така твърди, де), си провежда разговор с ТЕБ, кимащо винаги с „да!“ Аченце, в който само ВИЕ ДВАМАТА обсъждате дали аз да остана без китарата, на която свиря от две години. На мен цялото това „обсъждане“ ми се сервира в скайп с лаконичния лаф „Моята китара се скапа. Взимам твоята, пък ти ще видим на какво ще свириш – или на моята, или на нещо друго“.

Това само според мен ли е обидно? Само според мен ли е гадно да изтръгнеш от ръцете на музикант любимия му инструмент с обяснението „Друг се скапа, ти ще свириш на скапания“? И то на музикант, който е дал името си, песните си, рифовете си, гласа си в тази банда – и е поел отговорността (която никой друг не желае да поеме) да контактува от сцената с публиката и да влага цялата си душа в нещата. Наистина ли е НОРМАЛНО това?!

Заболя ме много. До онзи момент бях паднала доста ниско - някъде до нивото на любимо кученце на групата - но все пак смятах, че „приносът“  ми (слагам го в кавички, защото е смешно да наречеш „принос“ самата основа) не е толкова незначителен, че да не ги интересува другите на какво свиря и дали изобщо свиря. Мислех се поне за ЛЮБИМО кученце... А се оказах някаква експлоатирана според удобството на другите тъпа кучка.

Много ме заболя, но пак си затраях. Нали сте ми приятели? Всичко ще понеса за вас:) Ако изпитвам гняв, той сигурно е временен и ще се разсее след време. Ще стискам зъби дотогава. Взех китарата на Манолов за репетицията. Отвътре ми кипеше някакъв чернобилски реактор. Дойдох в репетиционната и заварих вече бившата си китара, включена в ДВЕ кубета. Аз къде да се включа?.. Обстановката нашепваше „За теб останаха лайната, които не ни трябват“. Любчо  ми каза едно такова усмихнато (вече познавам тази негова лицемерно „приветлива“ физиономия и в крещящо конфликтни ситуации) „Какво има, Ксе?“. Отговорих съвсем искрено - „Бясна съм. Не желая да ти говоря избеснели неща, не желая да ставам причина за спорове, ще стискам зъби, но онзи лаф в скайпа беше адски безочлив“. И той ми каза „Ама ние с Ачето го обсъдихме!“ и пак ми се усмихна мазничко. Чудесно! Трябва ли да се радвам на това, че БЕЗ мое знание сте обсъдили на какво ще свиря?! На какво да се радвам – на изкуствената тържествуваща усмивка насреща си ли?! Оставете ми малко радост от това свирене поне!

Знаех, че този мой бурен гняв е временен, че ще отслабне след време. Казах ви, че точно в този момент не искам да си говоря с Любо, за да не изръся нещо непоправимо. Избягвах да го гледам, избягвах да говоря с него онази вечер. Смятах да „храносмеля“ безболезнено за околните през следващите дни това негово тъпо отношение. Усмихвах се. Уговорихме се тримата да свирим на живо, „Чичо Радев“ пак ни беше поканил:) Чудесна перспектива за хубави неща:) Това почти ми оправи настроението:)

Прибрах се вкъщи с идеи и вдъхновение за предстоящия концерт... Но ти, Аченце, ми се обади:) Каза, че Любчо е говорил с теб. Той изведнъж решил да откаже да свири с нас на тази проява. Много натъжен бил, депресиран звучал. И казал „ако искаме, да си свирим двамата само“. Замислих се за няколко секунди какво бихме могли да направим само с една китара и бас двамата... Ами много! И казах „Аз съм за, ти си реши, дали ти се прави това“.

Можеше да стане страхотен лайв:) Ти уж беше навит, ама и изпълнен с чувство за вина (неизвестно защо) към Любо. Чу се още няколко пъти с него по телефона (докато аз чаках на нокти:) и накрая рече „Амии... нека не го правим. Нека откажем този концерт“. Аз нямах какво да възразя – ако ТИ, последния оцелял мохикан, не искаш - ще се съобразявам, няма да си направя акустично соло под името на групата, еба си!:) Казах „Добре.“. И излях в блога си горчивината от преживяното. Не споменах имена. Не споменах „Ксетофон“, нито в заглавието, нито в текста. Просто написах как се чувствам. Това беше единственото място, където да излея някаква част от емоциите си, без да навредя на други. НЕ БИВА да си изсипваш с кофа преживяванията върху друг човек! Има други отдушници – например блог.

Оказа се, че е ужасно да пиша в блога си, каквото мисля (?!). Някакви неща били „твърде лични“ (не знаех, че за друг е твърде лично нещо, в което не сме се е*али...). Освен това не си представях, че моите вече споделени неща са „интимни“... Човече, ние музика ли правим или задушевен секс?! Стегнах си нервите за пореден път.

На мен това ми беше работата от години – да имам най-здравите нерви на света и да правя всичко възможно за всеобщото благо. Ако бях крещяла истерично по курсистите си по скално катерене за всеки гаф, щяха ли да се зарибят толкова? И ако бях оставяла грешките без коментар, щяха ли да са живи още тези курсисти?:) Стараех се да го спазвам този баланс и в групата. И всичко си беше нормално, освен че „авторитетът“ беше сбъркан и недостатъчно либерален. Знаех твърде добре какво се иска, за да стават нещата хармонично и ефективно в групи от трима, петнадесет или тридесет души. И си правих хиляди компромиси за това.

Но направих една фатална грешка - отстъпих си „инструкторското“ място на друг. Очаквах хората покрай мен да имат не по-малко ясна идея. И не подозирах, че НИКОЙ от другите двама в този нещастен триптих не е наясно какво ще тласка напред:) На „инструкторското“ място се озова човек, който не можеше да аргументира правилата, които налагаше на другите. Вместо това изигра обидена госпожица за предизвикване на съжаление!:) Дори АЗ му съчувствах!:D Казвах си „на него не му се е случвало да му умре любимият човек, не му се е случвало да сменя памперсите на дядо си на смъртно легло – сигурно това е най-силния шит, който му се е случвал“.

Оказа се, че това НЕ Е ОПРАВДАНИЕ!

Любчо изчезна от полезрението ми, не се обаждаше, не пишеше в скайп. Един ден се появи онлайн и ми написа „Аз напускам групата“. Докато помисля какво точно да му отговоря на това изказване, той вече беше излязъл от скайп:) Веднъж съм го правила този финт на мъж и му казах по телефона, когато ми се обади: „Не се връзвай, това е женски номер!“:D Не можех да се накарам да ИСКАМ нещо, получено по този тъп начин:) Наистина „женски“ номер е да удариш някаква брутално-фатална фраза, да излезеш извън контакт и да чакаш да те потърсят:) В случая, когато аз го направих, си се засмях на собствената си тъпотия и казах на човека отсреща да не се впряга:) Но в случая с Любо бях от другата страна и постъпих „мъжки“ - не се обадих да пищя по телефона „Оооо, Любчо, ама как така ще напускаш групата, миличко ненагледно!!! Да не дава Господ, без теб ще погинем в пламъци и много те обичаме!“. Казах си, че ако след невероятното си изказване е излязъл офлайн, явно не му се говори, защото е зрял, врял и кипял човек, даже по-дърт от мен. И зачаках да му мине сръднята:)

Вместо това получих някакъв предълъг имейл, в който бях представена като УЖАСЕН егоцентрик (друг е въпросът как ли се пишат песни БЕЗ доза егоцентризъм? Май никак...), който изобщо не се вълнува от това какво другите от групата искат. Възприемала съм била песните като „мои“, докато всъщност били общи...

Поразих се от тези обвинения (нищо градивно нямаше в тях, впрочем). И написах веднага отговор. Поясних, че егото ми е важно, то си е моето лично мнение - ако изобщо смятам да пиша/пея/свиря, не може да нямам его, мамка му:D Казах, че не мога да не възприемам като „мои“ песните, които съм написала 10 години преди да се срещнем – ако ще и да ги приемам като „наши“ по-късно. А и следващите пет (на фона на 40), все ще ги чувствам близки до сърцето ми и ще ме е грижа за тях, дори и да са споделени. Ами да, мои са си! „Мое“ и „наше“ при мен се препокриват. Не държа да превземам нещо, което не съм създала, нито пък се дърпам да си споделя създаденото от мен с други. Написах и че тази нелогична сръдня между нас сто на сто е временна и след месец-два ще се изпари. Ще си бъдем пак приятели:)

Той ми върна писмо, в което ме обяви за още по-голям „народен враг“ - налагала съм се, мислела съм си, че аз съм групата... А КОЕ е групата? Цял живот изобщо не се лаская, даже се принизявам в представите си – но КАКВА е есенцията на Ксетофон?! Невероятните аранжименти или моите вокали и текстове?! Има ли НЕЩО в творчеството на Ксетофон, запазило някаква самобитност, характерност, уникалност през цялото време на съществуване на групата? Да, има – аз и моето изпяване на моите текстове. Защото аз друга група НЯМА да правя:) Защото аз съм си казала, че „ето това съм АЗ“ и „ето това сме НИЕ“ и съм дала всичко от себе си. Променяла съм себе си болезнено, за да се превърне моето АЗ в НИЕ. И при това не съм седяла в тъмното ъгълче, склонила глава към китарката си, ами съм пяла в очите на хората нещата, в които вярвам, ако ще и да не им харесват.

Той ми писа, че не можело групата да се казва „Ксетофон“, след като той си е тръгнал:) И аз направих този реверанс към Любчо! Да сменя името, просто защото той е решил да се махне:) Написах му „аз както и да се наричам, пак съм си аз“:D А мамин Любчо реши да смени всички пароли за фейсбук и саундклауд и да затрие всичко, каквото Ксетофон е правил някога:)

Не бих посегнала НИКОГА да отмъщавам. По-скоро бих продължила да свиря. Дали ми кипеше отвътре? Дали се чувствах безпомощна? Дали се вкарах в депресия? Да, разбира се!:) Но това си беше мой проблем. Стараех се да не натоварвам хората наоколо си с това...

А ти, Аче, ми намилаше неспирно КОЛКО страда Любчо и КОЛКО иска той да съберем пак групата... Не мога да си обясня ЗАЩО той ВЕДНЪЖ не ми е казал, че иска да събере групата:D С мен не може да говори или какво? Не – просто по-удобно му е да се изживява като жертва, когато не си е казал една дума с „агресора“:) Защото аз съм отвратително мек човек, при нормален разговор с мен ще ти дам стотина аванси, преди да си ми поискал нещо! Не е удобно да говориш пряко с такъв човек и да го представяш като враг... Трябва просто да не си говориш с него...

Аз ПАК си затраях.  Продължихме да свирим, кръстихме се първо „Псевдо Кседо“, после „Ксетка Фон Тейп“. И ти, Аче, все беше супер зает! Много работа имаш, много хора те викат да пийнеш – ужас! Както и Яската:) Какви точно планове мога да си направя с хора, които две години не намират време за една репетиция? Наистина ли очакваш да ти ВЯРВАМ, когато ми казваш, че много ти се свири с мен?!

А нашето си Любче, което ти свиреше радостно на струните на мозъка, продължава да те работи:D Прееба междувременно поредната група – 4 х 4:) Ходих на концерти и ми хареса, беше ЖЕСТОКО! Но сега Ванката вместо да пее неговите си неща, прави кавъри... Сигурно и него го боли душицата...

Дали да счупя шаблона, в който Любчо закопава на два метра в земята хората, с които някога е свирил?:)

Ами да, това точно ще направя:) И няма нужда да бързам – не се издържам с това:)

МНОГО хора са ми казвали, че ги кефят повече песните ми „соло“, само с моята акустична китара. Много хора ми казаха, че „развитието“ на нашата група е по-скоро регресия. Вече съм склонна да се съглася, въпреки че преди възразявах. ВИЕ двамата доказахте, че е регресия.

Стойте си в „беше/тогава/ще бъде“. Не е като „тук/сега“. И не оставя следа в историята. Дори лигава диря като от охлюв не оставя.

си помислих първо
дали наистина
където е текло пак ще тече
амин! дай Боже!
много силен текст
но то където има сърце
и душа
си е така...

Баланса, Ксе. Трябваше ли слон да ти пада на главата, или да те удря гръмотевица, за да разбереш, че пичовете не стават и си с тях заради сантимент? На следващите членове на групата даваш да подпишат декларация, че ти притежаваш името и правата върху него и те не могат да предявяват претенции след като веднъж са напуснали, за да не ти се наложи да го сменяш всеки път, когато се появи поредния Любчо. Или го регистрираш като запазена марка. Аксел е направил горното в началото на 90-те с Гънс и независимо, че е голям ГЪЗ, до ден днешен продължава да издава под същото име, нищо, че почти никой от култовия състав не свири вече с него. Но поне с тези преживявания имаш материал за още много песни :) Пожелавам ти успехи.

Четох го няколко пъти твоя коментар и все не бях сигурна какво да отговоря, че да остане истина:)

Ами да, слон трябва да ми падне на главата, за да отпиша обичан от мен човек:) Точно тази надежда не си позволявам да я убия без категорични основания:) Просто защото това е нещото, което ти дава най-голямата емоционална отплата в дългосрочен план.

Настоящите ми планове са за самолични записи в строящата се репетиционна и съм се запасила с цялото търпение на света:) Колкото и да си пожелавам някои от "старите" фенове да дочакат нещата, подозирам, че следващата вълна слушащи ще е с около 5-10 години по-млада:)

Вече след това може да поискам някакви хора да ми изсвирят нещо на живо - но тогава поне ще имат базата да чуят какво се иска от тях. Никога не съм намирала за приятно да се налагам и да командоря. Къде по-яко е желаещи да свирят да го правят по начин, който са чули и който се е харесал на публиката;)

Не търся нови хора за банда, камо ли такива, на които да им налагам с договори ограничения:) I had enough, дето се вика;)

си заслужават да се популяризират. Митко Таралежков стана супер известен само с акустични негови си изпълнения, така че групата не е най-важното нещо...Поздрави